Хилав пич помпа мускули.
Борба на прасета в тикви. |
| Язовир Батак с Гено, Цеци, Миро и Дени |
сряда, 29 октомври 2008 г.
Дебелаци на моренце
Обикновените заподозрени на моренцето ни. Защо ли не се вижда никакво море.
Явно само сме пили :)
 |
| Моренце 2008 с Архангела, Трезвения и Нончо |
Рожден ден
 |
| ЧРД |
По случай поредното ми одъртяване,
желая да ви почерпя с тази вкусна торта.
Всеки да заповяда, но ако не носи шише
Jim Beam нема да влезе у дома.
вторник, 28 октомври 2008 г.
Едно пътуване до Турция
Ето че дойде и моят час и аз да замина към нашата мила съседка Турция.
Турция - толкова близо и толкова далеч. Страна на контрастите, страна на различното.
Автобуса от София пристигна почти по разписание. В 10.20 часа на 23.10.08 вече бяхме на път, оставяйки зад нас до болка познатия ми Пловдив. След близо 2 часа вече сме на границата при Свиленград и чакаме да минем паспортен контрол. Имах удоволствието да бъда съсед по место с чичко Бруф. Чичко Бруф е образ, за който често ще се споменава в този пътепис. Колоритна личност от Кърджали, гордо наричаща себе си Журналист( да с голяма буква е!). Та без много забавяне, вече сме на границата. Една мила митничарка от нашата страна, с лице повече приличащо на маската на Тутанкамон, вградила си ГСМ-а в ухото, монотонно прехвърляше паспортите през скенера. Дотук добре си казвам аз. Още 20 минути и сме в Турция. Няма проверки и ала бала. Влизаме в Търция. Млад турски митничар минава през автобуса и събира паспортите. След 10 минути ги връща подпечатани. Викам това беше. Дори бързо минахме.
Да ама не. Спираме в безмитния при турците, та който иска да си вземе я цигари , я пиене. Две мили кокошки от автобуса забравиха, че престоя е само 10 минути, та откарахме още 10 докато ги чакаме. Тръгнахме. Ама след малко пак спираме. Проверяват дали всеки има печат в паспорта. Имаме си :) . Обаче викат слизайте и вадете багажа. И ние вадиме. Погледнаха в рейса, ми празен е. Айде пак товари и бегай да играеш. Разгеле. Май това е на турски! Де да знам. От тука насетне е монотонния път до Истанбул. От магистралата се вижда и Одрин. И то какво се вижда - една джамия. Друго не ми направи впечатление. След няколко часа, може би 2, вече започваме да навлизаме в предградията на Истанбул. Китни модерни къщи по крайбрежието на мраморно море. Оказва се, че това са богаташки квартали. Или по-точно морските им вили. В натоварения трафик си пробиваме път напред.
Истанбул е огромен. Признавам. Има и цигански колиби, има и небостъргачи. Има от всичко, ама аз не го искам. Искам малко, но хубаво. От пъстротата на този град може да те заболи главата или да ти залюти на очите. Перфектно поддържани паркове и градини, крайпътни алей и зеленина, много зеленина, а после ниско схлупени къщурки. Явно някое гето. На 20 метра от тях започва грандиозен строеж на 4 блока по 25 етажа. От тоя - затворения тип , дето сега е модерно да се строят. На гишетата преди моста, дето плащаме тол-таксата има адско задръстване. Киснахме сигурно 1 час, въпреки че магистралата е с 6 или 7 ленти и има поне 15 гишета. След като минахме през оня готиния мост, дето много се гордеят с него, движението понамаля и запрашихме към Бурса. Днес за първи път пътувах с ферибот. Незнам от къде до къде беше, ама ми хареса. Има някакъв залив, който удължава пътя доста. Та е по- лесно да се вземе ферибот напряко. 45 минути лежерен път през мраморно море, което за жалост е доста мръсно. Винаги съм си мислил, че е чисто и прозрачно. Лъщящо като мрамор на лунна светлина. Оказа се клоака, по-мътна и от кална локва. Беше се смрачило, та не виждах накъде пътуваме.
Турция - толкова близо и толкова далеч. Страна на контрастите, страна на различното.
Автобуса от София пристигна почти по разписание. В 10.20 часа на 23.10.08 вече бяхме на път, оставяйки зад нас до болка познатия ми Пловдив. След близо 2 часа вече сме на границата при Свиленград и чакаме да минем паспортен контрол. Имах удоволствието да бъда съсед по место с чичко Бруф. Чичко Бруф е образ, за който често ще се споменава в този пътепис. Колоритна личност от Кърджали, гордо наричаща себе си Журналист( да с голяма буква е!). Та без много забавяне, вече сме на границата. Една мила митничарка от нашата страна, с лице повече приличащо на маската на Тутанкамон, вградила си ГСМ-а в ухото, монотонно прехвърляше паспортите през скенера. Дотук добре си казвам аз. Още 20 минути и сме в Турция. Няма проверки и ала бала. Влизаме в Търция. Млад турски митничар минава през автобуса и събира паспортите. След 10 минути ги връща подпечатани. Викам това беше. Дори бързо минахме.
Да ама не. Спираме в безмитния при турците, та който иска да си вземе я цигари , я пиене. Две мили кокошки от автобуса забравиха, че престоя е само 10 минути, та откарахме още 10 докато ги чакаме. Тръгнахме. Ама след малко пак спираме. Проверяват дали всеки има печат в паспорта. Имаме си :) . Обаче викат слизайте и вадете багажа. И ние вадиме. Погледнаха в рейса, ми празен е. Айде пак товари и бегай да играеш. Разгеле. Май това е на турски! Де да знам. От тука насетне е монотонния път до Истанбул. От магистралата се вижда и Одрин. И то какво се вижда - една джамия. Друго не ми направи впечатление. След няколко часа, може би 2, вече започваме да навлизаме в предградията на Истанбул. Китни модерни къщи по крайбрежието на мраморно море. Оказва се, че това са богаташки квартали. Или по-точно морските им вили. В натоварения трафик си пробиваме път напред.
Истанбул е огромен. Признавам. Има и цигански колиби, има и небостъргачи. Има от всичко, ама аз не го искам. Искам малко, но хубаво. От пъстротата на този град може да те заболи главата или да ти залюти на очите. Перфектно поддържани паркове и градини, крайпътни алей и зеленина, много зеленина, а после ниско схлупени къщурки. Явно някое гето. На 20 метра от тях започва грандиозен строеж на 4 блока по 25 етажа. От тоя - затворения тип , дето сега е модерно да се строят. На гишетата преди моста, дето плащаме тол-таксата има адско задръстване. Киснахме сигурно 1 час, въпреки че магистралата е с 6 или 7 ленти и има поне 15 гишета. След като минахме през оня готиния мост, дето много се гордеят с него, движението понамаля и запрашихме към Бурса. Днес за първи път пътувах с ферибот. Незнам от къде до къде беше, ама ми хареса. Има някакъв залив, който удължава пътя доста. Та е по- лесно да се вземе ферибот напряко. 45 минути лежерен път през мраморно море, което за жалост е доста мръсно. Винаги съм си мислил, че е чисто и прозрачно. Лъщящо като мрамор на лунна светлина. Оказа се клоака, по-мътна и от кална локва. Беше се смрачило, та не виждах накъде пътуваме.
сряда, 22 октомври 2008 г.
Моят първи блог пост
Този мой пост имаше удоволствието да се случи в един слънчев есенен ден. Денят, започнал мъгливо, сякаш неискащ да се събуди, се поразмърда. Разкърши схванатите си кокали и стави и погледна към слънцето. А то едвам показващо се на хоризонта, леко срамежливо надничайки над ниските облаци, прокарваше бледите си лъчи , галейки ранобудните хора. А хората и те сънени, забързани за работа, натикани в колите си примижаваха срещу него и не се замисляха какво може да им донесе този ден. А денят беше ден като ден. Нито много сив, нито студен. Ала странно озарен. Кърваво озарен. Дали беше само един обикновен ден?
Абонамент за:
Публикации (Atom)
